Ако притежавахме наука и за фантазията, както притежаваме наука за логиката, тогава бихме разбулили тайните на изкуството да се измисля.
Новалис, „Фрагменти“
Когато през 1973г. Джани Родари публикува своята „Граматика на фантазията„, светът получава едновременно първото задълбочено изследване на теоритичните основи на фантазията и първия наръчник с упражнения за нейното разгръщане. На първата страница авторът оставя посвещение: На град Реджо Емилия…
Освен от търсенето на връзки между науката и поезията през романтизма и символизма, монументалният педагогически труд на Джани Родари е повлиян от практическия му опит като учител в детска градина в Реджо Емилия в началото на 1970-те години. В последствие, писателят вдъхновява Лорис Малагуци за теорията за 100-те езика на децата, както и за изграждането на Реджо подхода в една от най-вълнуващите световни образователни философии.
„Граматика на фантазията“ се превръща в класическа настолна книга за учителите от цял свят. В нея, младият Джани Родари формулира ясна и пламенна цел: Всички начини за употреба на словото нека бъдат на разположение на всички! И добавя: Не за да станат всички художници на словото, а за да не бъде никой роб.
50 години по-късно, в думите на великия писател можем да открием три основни критерия за качествено образование:
- демократичност (да може да предостави на всяко дете всички начини за употреба на словото)
- устояване на стремежа към „усъвършенстване“ или рационализиране на богатството на детската реч, за да може тя да бъде вместена в шаблоните на възрастния мозък
- приотизиране на насърчаването на творческите импулси на словото пред усвояването на техническите умения за писане.
Като учители, ние вярваме, че с цялата си същност трябва да се защитаваме от възможността да бъдем редуцирани до преподаватели на технически умения за рисуване на чертички, бастунчета и букви. Нашата същинска роля е много по-голяма. Ние се учим
- как да тренираме очите си за невидимото
- как да помагаме за разгръщането на процесите на символизиране в личността на всяко дете
- как да подкрепяме децата в овладяването на словото като могъщ и мистичен инструмент; като уникално за човешкия вид средство, чрез което свързваме вътрешния си свят с външния и себе си – с околните и човечеството.
Какви са някои от начините, по които насърчаваме разгръщането на процесите на ограмотяване в един холистичен образователен модел?
- свързваме променящата се детска идентичност с импулса за творческо изразяване
- събуждаме стремежа за усвояване на писмеността през значимите за детето теми
- изследваме и насърчаваме интуитивните познания на детето за функциите на печатното слово и различните облици, които то може да приема: книги, бележки, рецепти, списъци за пазарене, писма…
- провокираме естествения стремеж на детето да измисля и разказва истории на всички езици, които владее – вербални, но и невербални: рисуване, глина, танц, театър, игра на сенки, дигитални колажи…
- подхранваме непрестанно нуждата на детето да съчинява и пише, за да изразява себе си и за да се свързва с другия
- винаги провокираме детето с ГОЛЕМИ вместо с лесни предизвикателства: да направи книга; да превърне себе си в някой друг и да разкаже историята му; да измисли рецепта; да напише писмо…
Добре известно е, че 3-6 годишните, които са дълбоко ангажирани с процесите на грамотност, е много вероятно на по-късен етап да станат успешни „читатели“ и “писатели” в училище. Значително по-малко познат факт е, че ограмотяването при малките деца има и една твърде необичайна особеност: децата всъщност започват да пишат, още преди да пишат.
Помните ли кога Вашето 2-годишно дете започна да има очи за пишещата ви ръка? Помните ли момента, когато с премерени движения направи няколко драскулки върху белия лист и с абсолютна сериозност поиска да знае „какво пише тук“?
Тези мигове, които ни умиляват без да виждаме в тях по-дълбок смисъл, всъщност бележат фундаменталното откритие на силата на писменото слово за личността. Това откритие е толкова разтърсващо, че задвижва дългосрочен процес, в който детето активно ще интегрира, конструира и развива своята писменост в личността си.
И така – именно историите, играта и въображението, а не техническите умения за писане полагат стабилна основа за сложните учебни процеси. За детето рисунката не е изкуство, а история. Кръгчето, което рисува върху листа, е символ. Буквите са носители на смисъл, стига да са (п)оставени в контекста на словото, въображението, играта. Извадени от контекст, те губят своята магия, а детето губи своя интерес към тях. Детето се стреми да овладее кода на писмеността, за да остави своята следа и да направи видими посланията си към другия. Но ако писането бъде сегментирано като самостоятелен образователен елемент, който не произтича от моментната реалност на малкото дете, това ще доведе до откъсването на детето от интуитивния процес на символизиране. По-рано или по-късно, скъсването на връзката между детето и словото ще се прояви не само в загуба на мотивацията за учене, но и в загуба на ресурси, които са основополагащи за личността и човечеството.
Също като децата, и учителите не бива да спират да творят. Те наблюдават, пренареждат и преобразяват средата около децата, така че тя непрестанно да подтиква към общуване и към игра; да удивлява; да провокира детското слово и въображение. Учителите използват цялата си креативност, за да подкрепят децата да вървят по невидимите пътеки на фантазията и да се срещат по тях; да се радват на думите и да играят с тях; да експериментират свободно с различните форми и проявления на словото.
