Between schools which tend to confine computers in special labs, predominantly teaching IT techniques and separating technology from a sense of humanity, and after-school activities which only offer the gaming and relational dimensions of technology, we must think of places for creative, constructive, and meta-cognitive reflection on the potentials of these tools. Let children discover that what we have with digital tools is a dialogue, in which it is necessary for the intelligence of human beings to meet the intelligence of devices. A dialogue in which these two intelligences reciprocally shape each other, and co-evolve, and where the rules of the game must be in the hands of both players..
Paola Cagliari
Какво изниква в съзнанието Ви, когато свържете понятията малки деца и дигитални медии? За по-голямата част от обществото ни, употребата на дигитални медии в ранното детство и образование е тема, оцветена в черно-бели нюанси. Свикнали сме да говорим за вредите, които екраните нанасят на малките деца, или за ползите от часове по кодиране. Но как се променя разговорът за дигиталното, когато поставим във фокус не крайностите, а необичайния креативен потенциал, който дигиталните медии носят за човечеството?
Сред всички инструменти, които бихме могли да предоставим в образователна среда, дигиталните медии се открояват подобно на швейцарското ножче в куфарчето на майстора. Тяхната многофункционалност е изключително привлекателна за децата, защото от една страна им дава възможност да пресъздават реалността точно такава, каквато я виждат, а от друга – да създават съвършено нови реалности.

Рисунката може да трансформира обикновени растения във вълшебни цветя със суперсили, а стоп моушън анимацията може да направи така, че цветята да затанцуват под звуците на марша от Лешникотрошачката. И двете са плод на въображението на 4-годишно дете и са вдъхновени от идеята за „виртуален бал на цветята“ – необичайно групово преживяване в zoom, което учителите организираха по време на карантината за семействата на Детската къща.
Можем да изберем да погледнем двете репрезентации през черно-белите очила, с които сме свикнали да гледаме дигиталното. Тогава този пост би могъл да разказва за употребата на „традиционни vs. модерни“ или – „аналогови vs. дигитални“ средства в проектната дейност на децата. Но каква информация би ни дало това за ученето, което се случва в детето?
Всъщност, да опитваме да противопоставим рисуването и компютърната анимация в контекста на ученето, е реторика, лишена от смисъл, защото те представляват две страни на един и същ образователен процес. Докато рисунката полага началото на историята, техническите възможности на програмата за анимация позволяват тази история да „оживее“. Нещо повече: рисунката оживява чрез поставянето й в точно определен контекст на конкретен танц и музика, които имат емоционална стойност в живота на детето. Самият процес на „оживяване“ се случва през последователното декодиране на движението, което трябва да наподоби летене и танц за двама. Нуждата, да бъде намерен точния алгоритъм на заснемане на тези движения поражда важни въпроси: Къде трябва да бъдат променени/разрязани рисунките на цветята, за да могат отделни елементи (листа/ръце и корени/крака) да бъдат раздвижени? В какви позиции и в какви интервали трябва да бъдат местени листата, за да може цветето да полети, а после да затанцува на екрана?


Последователното декодиране на позиции (напр.: нагоре->надолу->нагоре->надолу->встрани…) създава не само визуална, но и мисловна схема на движението. Когнитивните схеми са пътят, по който даден опит се превръща в познание. Това означава, че докато детето експериментира с възможностите на програмата, то има възможност да натрупа опит, който в последствие да модифицира в генерализирано познание за движението. С други думи, детето изгражда за себе си концепцията, че всяко движение е поредица от определени позиции на тялото, които се изпълняват в определен ред и на определни интервали от време. Както изтъква Джордж Форман*, това е концепция, която е основополагаща и в математиката, но особеното тук е как една абстрактна концепция бива частично „верифицирана“ през интуитивното знание на рисуваните модели, от които е извлечена.
* Forman, George (2012). The Use Of Digital Media In Reggio Emilia. In C. Edwards, L. Gandini & G. Forman (Eds.), The Hundred Languages Of Children: The Reggio Emilia Experience In Transformation (pp. 343-356)
Дора, 4г./
Радост, 3г./
Диалогът за дигиталното е важен и съвсем не е дихотомен: от това, какво място ще отредим на технологиите в ранното детство зависи и каква нагласа имаме към децата си… Дали осъзнаваме и защитаваме тяхното право да се срещат с всичко, което е значимо за човечеството? Дали ги смятаме за крехки и се водим от нуждата си да ги предпазим от вредите на съвремието?
Каквито и да са нашите лични отговори на тези въпроси, това няма да промени факта, че технологиите всъщност твърде отдавна заемат огромна част от живота на децата – независимо дали го искаме или не. Правилният въпрос отдавна не е дали децата ни да имат достъп до тях, а как да ги използват целесъобразно…